All these questions, all these doubts, all this "me"...

Да заминеш е като да отрежеш дългата си коса, която ти пречи във врата и пази спомена за неща,които искаш да изтриеш.
Да занимеш е като да остваиш всичко , тежащо ти, някъде много далеч от сърцето си, да го захвърлиш , сякаш така просто ще забравиш, че някога било е изобщо
Заминаването не е бягство, нито изкупление, нито почивка, то е като дълъг студен душ рано сутрин...път към спасението,събуждането на собствената ти душа. Малкият проблем обаче е ,ако пътуването ти не е до другия край на света, а до другия край на душата ти, този, който си забравил или не мислиш, че съществува. Да събориш стената(дори и да е твърде висока) е истинското премеждие,към което се тремиш , за да докажеш уж себе си, да допуснеш и да преминеш ...ако ти стиска и ако наистина искаш...
Тук нещата не опират до това колко си готов и колко порастнал,подготвен,изключителен достоен etc. се чувстваш , а просто веднъж в живота си да се оставиш “разумно” по течението и да бъдеш "смел"( евентуално и леко мазохистичен) сам пред себе си . Може би след това,минавайки известно време ще можеш да се погледнеш в огледалото за повече от 5 минути и да не ти се иска да смениш картинката..
Недей да търсиш истината някъде мнооого далеч при положение, че тя е просто до теб... в теб и те топли.