Останалите

Старите очи газят през болката на времена, които никой не помни.

Старите очи носят спомена за ужаса и красотата на мига да бъдеш необикновен в час на лудост и крах.

Старите очи статично следят, замръзнали дремят, мълчат - чакат готови...
Войни безкрайни, блянове потайни, неразбрани, измрели до крак...
Сяра киша и смрад

Телата потеглят по кръстопътища верни, а майки завързват децата безспирни.Не знаят те грешката, не следят стъпката.
Пляс, пляс, пляс...

Прокрадна се сянка неясна за миг и потъна в обятия от облаци, дим.
Мъглите падат, а никой не сънува.
На власт е Страхът.
Хората бяха просто хора...
изгубени, притаили последен дъх пред поредния бавен час да усещат смъртта своя.Виждат неясни, неземни форми, тела, писъци, рев...

Желанието беше бягство, а действието - крах.

Глъч и прегракнали песнопойки.

Стадо глигани навред.Курви.
Напред, парадна маска, а под нея равнина суха, бавна, идеална,бяла.. с кърви облята...

"Тогава ти кой си, че да не погледнеш в очите на създателя свой, да го заплюеш с негова жлъч и заклеймиш срама да наречеш себе си човек?"

Всеки мисли, но какво

Туптящо сърце на одран вълк - бесни,развратни,плътски туземски танци край него.

Глътнаха го.

Страхът е власт, а те просто бяха хора.

Крадци на мигли и сънища.
Кръв и преяли селяни; натъпкани свине.Жените им със забрадки опити правят да скрият срама.

Неземна красота!

Сноват грациите с ножове остри, блестящи, тичат подир съпрузите свои.Последна брачна нощ на фона на часовника бърз.
Трак, трак, трак...
Те знаят, че преближава... но животът им не е започвал дори.

.................................................................................................................

Листата изпопадаха, но нямаше го дори и коминочистачът наблизо.
Глътнаха и него... Сити са сега.

Неземна красота!

Сънят не минаваше наблизо дори, защото смърдеше на мъст.
Сами, ОСТАНАЛИ жените, мятаха бясно камите свои по голите, безжизнени гори, погинали безславно, гниещи във прах.
Никой не запомни че нявга били са там.

На власт беше Страхът.

.................................................................................................................

Беззъбо тлеещо тяло запя песен за безкрая - живот сега, в края без начало. Гласът тих, гробовен, застина и склопи уморени очи - нямаше ни какво да види, ни какво да усети.
Отнесе го и него свирепият свистящ вятър в тъмната нощ на забвение...

Жените вече и майки не бяха, но пееха още песни приспивни на огньовете бавни.Какво ли ще родят сега,тук,в таз пуста пустиня свободна.


Домът - кът за игри на змии и привидения;
водите - катран,
горите - трупове,
небето - паднало,
земята - счупена.
Сяра, мърша и смрад.

Срамът остана само бяла кърпа на спасението - раздрана и мръсна.
Тъпа болка в тила.
.................................................................................................................

Някой някога шепнеше за мечти.
Някой някога мълвеше плахо.
Сега ..можеш ли пътя да спреш?
Можеш ли да бъдеш песъчинка из него?...
Хора да убиваш,
Може би себе си дори...
Това май не ти е чуждо

..............................................................................................................


Женски глави на колове набити,
с червени кърпи разпънати на кръст,
останаха по земята пуста,
посоки сочеха.

Tърсеха...

Tърсеха...

Търсеха...

къде да паднат,
къде нов пристан да намерят
къде да заспят,
къде да сънуват...

Пак...

За някой...

За нещо...

Да намерят?...
.................................................................................................................

Може би...