...

И той тъй себично, безславно надарен заскита по птъища от тръни, лед.Огнени езици изплуваха бавно на провлачени смътни срички бълваха име неизречимо, незримо.Призрачно духът отлетя и погледа светъл с него също, сърца раздробил и усмивки изпепелил с чистотата и правдата на неродено дори ...
Той беше слаб, сух, изпит, не от живота, не от света- от себе си, сам, на кръстопът. Той не беше там,където Содом и Гомор умират в дружен порочен дяболичен срам, никога...Сам роди се от нищото на празнотата непрекосима.Сам руши и ражда онова, което лети, богове събаря и светове гради в краски, по-красиви от Слънцето дори..И не , не искам да вярвам, че тй се скитам някъде там, изгубен , без чест, достойнство и вяра..
О, небеса чисти, спасете онзи, който страда, заслужил венеца кален на позора и гордостта човешка.
О, свещена простота, нека видим Името на безименния бродник безумен, талант, творец, спасител на души...

Очи, коса и смях

Мисълта, която прониква и раздира смътрното дихание;
Мисълта за смисъла, задушена в зловонни пари и изкушения
Мисълта... за чувствата, които никога не разбрах
..............
Сълзите протичат бавно по гримирани лица в бавните гнусни гърчове на деформираните тела
Трепнах.
Спрях.
Замълчах ...
Едни очи отнейде зяпат твоята душа, страхливо, внимателно, замислено
Методика на бягащия заек.
....Заекваш....

Празни черни очи, някога били дълбоки, но инфекция съвременна прихванали
Пазни черни очи пазят болната конвулсираща душа на новата промяна , но чия

Объркан си .

Виждам очите как пропадат зад канари грандиозни, давят се в океана бесен и за жаждата сетна борят се само.Те падат отчаяни в жилести ръце... други

Методика на давещата се девица без мечти останала

Ръце, молещи се за слънчев лъч, врата.
Океан от сълзи и изтормозени мечти
Очи черни и безпътни прегръщат бавно,страшно ...Воля, страст,живот
Животински порив на разума един .
Ти създаде, искаш..искаш и мечтаеш ...
Очи черни празни и безпътни в своята мъка търсят сетни сили вселени да подреждат, дом за душите да съберат, за да изгаснат там , в къщи , като миг.. сами. Без път

All these questions, all these doubts, all this "me"...

Да заминеш е като да отрежеш дългата си коса, която ти пречи във врата и пази спомена за неща,които искаш да изтриеш.
Да занимеш е като да остваиш всичко , тежащо ти, някъде много далеч от сърцето си, да го захвърлиш , сякаш така просто ще забравиш, че някога било е изобщо
Заминаването не е бягство, нито изкупление, нито почивка, то е като дълъг студен душ рано сутрин...път към спасението,събуждането на собствената ти душа. Малкият проблем обаче е ,ако пътуването ти не е до другия край на света, а до другия край на душата ти, този, който си забравил или не мислиш, че съществува. Да събориш стената(дори и да е твърде висока) е истинското премеждие,към което се тремиш , за да докажеш уж себе си, да допуснеш и да преминеш ...ако ти стиска и ако наистина искаш...
Тук нещата не опират до това колко си готов и колко порастнал,подготвен,изключителен достоен etc. се чувстваш , а просто веднъж в живота си да се оставиш “разумно” по течението и да бъдеш "смел"( евентуално и леко мазохистичен) сам пред себе си . Може би след това,минавайки известно време ще можеш да се погледнеш в огледалото за повече от 5 минути и да не ти се иска да смениш картинката..
Недей да търсиш истината някъде мнооого далеч при положение, че тя е просто до теб... в теб и те топли.

Останалите

Старите очи газят през болката на времена, които никой не помни.

Старите очи носят спомена за ужаса и красотата на мига да бъдеш необикновен в час на лудост и крах.

Старите очи статично следят, замръзнали дремят, мълчат - чакат готови...
Войни безкрайни, блянове потайни, неразбрани, измрели до крак...
Сяра киша и смрад

Телата потеглят по кръстопътища верни, а майки завързват децата безспирни.Не знаят те грешката, не следят стъпката.
Пляс, пляс, пляс...

Прокрадна се сянка неясна за миг и потъна в обятия от облаци, дим.
Мъглите падат, а никой не сънува.
На власт е Страхът.
Хората бяха просто хора...
изгубени, притаили последен дъх пред поредния бавен час да усещат смъртта своя.Виждат неясни, неземни форми, тела, писъци, рев...

Желанието беше бягство, а действието - крах.

Глъч и прегракнали песнопойки.

Стадо глигани навред.Курви.
Напред, парадна маска, а под нея равнина суха, бавна, идеална,бяла.. с кърви облята...

"Тогава ти кой си, че да не погледнеш в очите на създателя свой, да го заплюеш с негова жлъч и заклеймиш срама да наречеш себе си човек?"

Всеки мисли, но какво

Туптящо сърце на одран вълк - бесни,развратни,плътски туземски танци край него.

Глътнаха го.

Страхът е власт, а те просто бяха хора.

Крадци на мигли и сънища.
Кръв и преяли селяни; натъпкани свине.Жените им със забрадки опити правят да скрият срама.

Неземна красота!

Сноват грациите с ножове остри, блестящи, тичат подир съпрузите свои.Последна брачна нощ на фона на часовника бърз.
Трак, трак, трак...
Те знаят, че преближава... но животът им не е започвал дори.

.................................................................................................................

Листата изпопадаха, но нямаше го дори и коминочистачът наблизо.
Глътнаха и него... Сити са сега.

Неземна красота!

Сънят не минаваше наблизо дори, защото смърдеше на мъст.
Сами, ОСТАНАЛИ жените, мятаха бясно камите свои по голите, безжизнени гори, погинали безславно, гниещи във прах.
Никой не запомни че нявга били са там.

На власт беше Страхът.

.................................................................................................................

Беззъбо тлеещо тяло запя песен за безкрая - живот сега, в края без начало. Гласът тих, гробовен, застина и склопи уморени очи - нямаше ни какво да види, ни какво да усети.
Отнесе го и него свирепият свистящ вятър в тъмната нощ на забвение...

Жените вече и майки не бяха, но пееха още песни приспивни на огньовете бавни.Какво ли ще родят сега,тук,в таз пуста пустиня свободна.


Домът - кът за игри на змии и привидения;
водите - катран,
горите - трупове,
небето - паднало,
земята - счупена.
Сяра, мърша и смрад.

Срамът остана само бяла кърпа на спасението - раздрана и мръсна.
Тъпа болка в тила.
.................................................................................................................

Някой някога шепнеше за мечти.
Някой някога мълвеше плахо.
Сега ..можеш ли пътя да спреш?
Можеш ли да бъдеш песъчинка из него?...
Хора да убиваш,
Може би себе си дори...
Това май не ти е чуждо

..............................................................................................................


Женски глави на колове набити,
с червени кърпи разпънати на кръст,
останаха по земята пуста,
посоки сочеха.

Tърсеха...

Tърсеха...

Търсеха...

къде да паднат,
къде нов пристан да намерят
къде да заспят,
къде да сънуват...

Пак...

За някой...

За нещо...

Да намерят?...
.................................................................................................................

Може би...